Разчитам на вашите коментари. Аз просто останах безмълвен.

Долу комунизма! Да живее българското образование! Май ще успеем да ги настигнем скоро американците в това отношение.

Хаха а преди като малки се подигравахме на един приятел, който казваше, че ако падне китайската стена, водата ще ни залее. Но в сравнение с това интервю неговото изказване е звучи като едно невинно лапсусче.

Трудно мога да си представя, че бих отишъл за дълго време някъде без личен компютър. Точно защото заминавам за Германия след няколко дни, се сдобих с един новичък лаптоп Acer Aspire 5315 на доста ниска цена за тези параметри. Но както се казва “много хубаво не е на хубаво”. Така и в моя случай.

Първото, с което се сблъсках, беше “невероятната” версия на Линукс, с която фабрично е снабден лаптопът. Линуксът представляваше нещо подобно на DOS, но без таблички, а само с някакви извънземни команди. Понеже не съм като онова момче, което обича да си говори с морето на някакъв странен език, реших да се върна в света на познатия Windows XP.

Така изникна вторият проблем. Първоначално при инсталацията още на втората стъпка се шашнах, защото се появи съобщение, че не могат да бъдат разпознати харддисковете. Ново 20! Започнах да питам из форумите как да се справя. Слава богу, имаше доста отзивчиви хора от форума на Линукс за българи, които ми помогнаха да се преборя. Най-полезен се оказа линкът кам един блог, в който човекът беше дал подробни инструкции какъв е изходът от патовата ситуация. Но както се казва във Ве Ес Телешоп, “това не е всичко!”

Екс Пи-то тръгна, обаче се появи още една мъничка подробност. Acer Aspire моделите са разработени за използване с Виста. Получих след разговор с лаптоп сервиза едно листче с обяснение, че експлоатацията на компютъра с Windows XP се прави на собствена отговорност от клиента и може да доведе до хардуерни проблеми (например под Екс Пи е възможно вентилаторът да не сработи и лаптопът да прегрее). Шоу! Сега познайте какво правя? Тегля Виста.

Май евтиното не се оказа чак толкова евтино.

Следва продължение…

Алармата на телефона звънна в 6. Отворих очи, макар че те упорито се опитваха, по примера на Косово, да обявят независимост, да се затворят и да продължат блажената утринна дрямка поне още 3 часа. Все пак успях да се наложа над тях и станах от затоплената завивка. В първия момент не ми беше ясно защо правех това безумие в събота – някакъв особен вид мазохизъм да се откажа от полагащата ми се почивка и да измъчвам мозъка си в извънработно за него време.

Но всъщност смисъл във всичко това имаше. Целта бавно започна да се избистря в замъгленото от недоспиване съзнание. Теснолинейката! Индианското влакче! Наречете го както щете, но този тип влакове в червената книга на изчезващите видове носят един особен чар, някакъв положителен заряд, който те кара да се чувстваш безгрижен и развълнуван или развълнувано безгрижен… Не знам…

У нас има вече само една такава линия. Маршрутът й започва от град Септември и завършва в село Добринище.Започва да се строи през далечната 1921 г., когато започва работата по построяването на “жепейката” от тогавашните селища Сарамбей (Септември) до Лъджене (днес квартал на Велинград). Другата съществувал до скоро теснолинеен железен път е стигал до Оряхово. Но все пак принципът ”трошете, чупете, всичко е държавно” е лайтмотив в живота на не един и двама българи в нашата страна, преди дори да узнаят какво означава тази дума от рекламата на Кока-кола Лайт. Но млъкни сърце…

Возейки се в колата по магистралата от София към отправната точка на моето пътешествие, в главата ми кънти една маршова соцпесничка на име “Пожарът на бунта гори”. Понеже в нея се пееше нещо за септемврийците, тя беше моят постоянен съпровод в едночасовото състезание с тунингованите пазарджишки голфове на широкия път.

Не очаквах да се случи нищо интересно. Представях си деня като поредния опит за бягство от столичното еднообразно многообразие. В София, където въпреки наличието на огромно количество хора, възможностите за забавления и интензивния живот, всичко добива някакви сивкави краски и започва да те натоварва психически. Но дори и напускането на големия град за определен период от време не носи достатъчно удовлетворение. Тогава осъзнавам, че причината е в начина ми на живот и никой освен мене не може да промени това.

И когато пристигнах с киселата си физиономия на гара Септември, веднага в мене нещо трепна. Вече беше се изсипала тълпа от петдесетина фотографи, а прииждаха и още. Всички бяха потребители на един сайт за артфотография и спонтанно във форума им се появила идеята да организират пленер с едно пътуване с ретро-влакче на БДЖ. И почти нямало човек, който да не иска да дойде. Знаех, че ще срещна през този ден много хора, чиято страст е фотографията, но винаги съм си представял нещо различно, щом чуя думата любител фотограф. Това бяха хора, всеки от които носеше със себе си апарат с обектив, дълъг минимум една педя.

При вида на толкова “аматьори” в началото дори ме досрамя да извадя от чантата на врата ми моята скромна видеокамера. Но постепенно, потопен в приятната атмосфера фотосуетата, където всеки се опитваше да щракне по-добре от другите реновирания полския парен локомотив от 1941 г., започнах все повече да кипя от желание да се включа в суматохата. Направих го и сякаш снимките оставаха запечатани не само на мемъри-картата на камерата, но и директно се впиваха в някоя от мозъчните ми гънки с намерението да останат там задълго.

И всред облака от саждите от пращящите в локомотивната пещ въглища разгледах трите произведени преди повече от 80 години вагончета, които бяха готови да накарат своите пътници да почувстват една странна носталгия по време, в което никога не са живели. По едно време локомотивът изсвири гръмко три пъти потегли, съпроводен от гъсти кълба пара.

Влакът бавно пъплеше покрай пътя с характерния си тракащ звук, който беше съпътстван от щракането на десетките фотоапарати около мене. Едва на един ж.п. прелез забелязах обаче с как хората от спрелите коли ни гледаха. Атракцията беше не само за нас пътниците, но и за онези, които ни гледаха отстрани. Рядко можеше да се види физиономия, по която да не можеше да се забележат поне наченки на усмивка. Децата махаха приветствено ръце, макар че в техните анимации подобна странна пуфтяща машина не би се появила измежду звездните рейнджъри и ю-ги-о схватките и те едва ли биха познали без родителска помощ какво е това. Да, отдавна беше преминало времето на една от любимите ми песнички “Черна съм машинка, пускам аз искри”.

Влакчето продължаваше да се движи покрай Чепинската река. Машинистът се хилеше радостен, че са му поверили ценната антика. Той беше облечен със синя рубашка и с нахлупена шапка, на която още блестеше ярка червена звезда, пътеводна за железничарите допреди осемнадесет години. Локомотивът спираше на всеки половин час, за да позволи на фотографите да направят поредната серия на някой елемент от ретро-влака или да заснемат някой детайл от заобикалящия ни планински пейзаж. Слизайки на малките гарички по пътя към Велинград, у мен се засилваше чувството, че часовникът бързо се върти назад. Табелките, написани на френски, паметните плочи на партизаните от отряд “Антон Иванов”, “смесените магазини”, привличащи клиентите си с ярки букви, които образуваха думата “Пивница”… Беше нещо невероятно.

Достигнахме крайната си точка – Велинград – за около два часа. Тук за ретро атмосферата допринесе украсяващия стената на гарата призив към другарите граждани да влагат парите си в ДСК. Слязохме от влака и след поредната фотосесия машинистът вече спокойно можеше да отдели време за себе си да похапне. Но не надениците, които той си носеше в найлонова торбичка бяха интересното, а начинът им на приготвяне. Надениците се разрязваха през средата, нареждаха се на изплакнатата лопата за изгребване на въглища и се пъхаха в локомотивната пещ. Това било стара машинистка традиция.

Време беше за разходка из Велинград. Имах на разположение 3 часа свободно време преди тръгването обратно към изходния пункт. Докато се движех към центъра на града не видях нещо, което да ми хареса от пръв поглед, но пък зърнах няколко неща, които много ме подразниха. Най-неприятното беше да забелязваш навсякъде около тебе изписано името на местните феодали Бееви, които очевидно владеят цялата икономика на града – медии, транспортни фирми, бензиностанциите, дървопреработвателните предприятия. Но това е положението. Върнах се на гарата при моя оазис на душевната наслада и наблюдавах как всеки завърнал се фотограф хващаше апарата си и започваше наново да търси перфектната снимка, която в масовката едва ли щеше да се появи точно в този момент.

Трите часа изтекоха. Трябваше да потеглям. Локомотивът отново изсвири три пъти, за да ни призове към качване. Нямаше как, започнах да крача бавно към вагончето от 26-та година, също както пияната лелка-съдържателка на гаровата тоалетна, която отиваше да пнибере тридесетте стотинки от посетителя на “офиса” й. Пътят на обратно мина без почивки. Всички оживено разговаряха и се хвалеха с направените снимки. Други пък бяха подхванали странни теми като военноезерните сили в Охридското езер на Македония и военноязовирните на Грузия. Но така или иначе денят вече изтичаше, а с това и ретро пътешествието. Локомотивът ни заведе до Септември, изсвири три пъти и спря. Всички слязоха и се отправиха към колите си. Аз също го сторих, макар и с нежелание. Качих се в колата и тръгнах към София.

А утре беше понеделник…

Първо, започвам с едно лирическо отклонение. Много обичам блогове и се радвам искрено на хората, които поддържат редовно свои. Дълго време се канех да се включа в контингента на пишещите хора, но никога не правех първата стъпка с универсалното оправдание - “нямам време”. А по принцип, стига да искаш нещо, време винаги се намира. Но ето - в крайна сметка по-добре късно, отколкото никога.

А сега по същество. Колко често ви се случва да излизате? Под излизане имам предвид ходене на бар, дискотека или кръчми (за по-заседналите читатели;). На мене такива преживявания ми се случват горе-долу веднъж седмично. И може би защото винаги знам как да си прекарвам добре, обикновено оставам, до момента, когато последният от компанията не реши да си тръгне. Дааа, това означава, че веднъж седмично се прибирам, както казват, “по никое време”.

Но има ли проблем в това? По принцип единственото нещо, за което се ядосвам, че не съм осъществил, е изнасянето от дома на родителите. Вече на 21, понякога съжителството с тези хора ми действа изнервящо, въпреки че иначе те са ми най-близките на този свят. Просто предпочитам да ги виждам по-рядко. Отплеснах се в тази посока, защото поводът за днешния пост е последният скандал с “родителското тяло” заради късното или по-скоро моето ранно прибиране вкъщи.

От тирадата, която баща ми държа, много интересни ми станаха няколко неща. Човекът много се тревожел, защото съм “активен, когато другите хора спят, и спя, когато останалите работят”. Идваше ми да го попитам кой се счупва от работа в неделя сутрин, но той просто не допусна да се дадат някакви контрааргументи. Така, освен това излизането щяло да ми “навреди”. Каза го толкова общо, че не разбрах какво има предвид. И куп подобни консковидни приказки.

От момента на този разговор досега са изминали около 2 часа. Толкова време си мисля аз ли съм наистина толкова по-различен от “нормалните” хора или просто поколенията са се сменили и се е променил начинът на живот. Странно ми е, защото всичките ми добри приятели, хора с интелект и перспектива, правят това, което и аз - излизат през почивните дни. Но никой от тях не се е провалил поради тази причина. И аз няма да го направя. А и си спомням нещо, което моят дядо, когото безкрайно много уважавах, веднъж ми каза - От сън спомен няма.

Иначе снощи празнувахме рождения ден на един приятел в клуб “Sugar” на Графа в София. След около час и половина шляене по улиците, за да си намерим заведение, в което ще можем да седнем без резервация, съвсем случайно решихме да го пробваме. И мисля, че не сгрешихме. Макар че клубът имаше два много сериозни недостатъка. Нямаше gender balance (преобладаваха мъжете, в общи линии голяяямо коч парти) и DJ-ят беше негър, който пускаше комерсиален хип-хоп. Но така или иначе не е важно къде отиваш, а с кого отиваш, защото последното е от значение даи ще си прекараш добре.

Беше доста уютно от гледна точка на това, че не беше прекалено пренаселено, а и не беше толкова трудно да чуеш какво човекът срещу теб се опитва да ти обясни. А и обстановката на баунс-партито беше допълнена от десетина чернокожи братя, които бяха голяма атракция. И най-хубавото във въпросния клуб беше персоналът и особено нашата сервитьорка, която беше много контактнаи винаги усмихната, и винаги наоколо, за да обслужи масата. Ааа и я бива в танцуването. Така че смятам че прекарването беше добро.

Ще видим какво ще стане следващия уикенд, когато изляза. Може би ще трябва да си стрягам багажа и да напускам родния дом. И ще бъде по-добре, ако го направя.