С бъклица и дрян

<!– /* Style Definitions */ p.MsoNormal, li.MsoNormal, div.MsoNormal {mso-style-parent:”"; margin:0cm; margin-bottom:.0001pt; mso-pagination:widow-orphan; font-size:12.0pt; font-family:”Times New Roman”; mso-fareast-font-family:”Times New Roman”;} @page Section1 {size:595.3pt 841.9pt; margin:70.85pt 64.9pt 70.85pt 70.85pt; mso-header-margin:35.45pt; mso-footer-margin:35.45pt; mso-paper-source:0;} div.Section1 {page:Section1;} –>
/* Style Definitions */
table.MsoNormalTable
{mso-style-name:”Table Normal”;
mso-tstyle-rowband-size:0;
mso-tstyle-colband-size:0;
mso-style-noshow:yes;
mso-style-parent:”";
mso-padding-alt:0cm 5.4pt 0cm 5.4pt;
mso-para-margin:0cm;
mso-para-margin-bottom:.0001pt;
mso-pagination:widow-orphan;
font-size:10.0pt;
font-family:”Times New Roman”;}

Не, тази публикация не разглежда етнографски проблем. По-скоро това, за което пиша е от компетенциите на народопсихологията, а може би се изучава и от антропологията като етап от развитието на праисторическите общества. Но за да не ви отегча още с първите редове, нека пробвам да ви разсмея.

Знаете ли какво е единственото нещо, което е по-гадно от закъснял, студен, мръсен, зловонен и претъпкан автобус на Столичната компания за градски транспорт? Отговорът е: невъзпитаните, нечистоплътни, необразовани, нетрезво мислещи, нередовни пътници в градския транспорт, които се карат с контрольорите.

Геният на руското/съветското машиностроене е изобретил едно невероятно ефективно творение. То е продукт на Московския автомобилен завод “Лихачов” и се нарича ЗИЛ-130.  Понеже още мигате недоумяващо, ще ви обясня какво имам предвид. Имам предложение постепенно автобусите от софийския градски транспорт да бъдат заменени с този “грузовик” с дълга база, който да подхожда перфектно на начина на мислене на нашите пътници. Камионът се отличава и с екстри като покривало на каросерията и въздушно охлаждане на купето зиме и лете. А за особено нахалните пенсионери на връщане от пазара “Георги Кирков” в най-пиковете часове, разбира се, с огромен кашон, побрал трудно прототип на радиоапарат ВЕФ (който се продава на промоция за 1 лв. от бай Ставри на сергията след спирката вляво) е предвидена и пейка, тип дървена. Тя би привлякла вниманието и на млади, и на стари. Хората на почтена възраст ще могат спокойно да се побутват озлобено с бастуните в спор кой трябва да седне пръв според прослужения трудов стаж и категория труд. Младите пък ще могат да се позабавляват, като напишат на пейката с дебел черен перманентен маркер “Слафка от 5 б клас е уличница” (автоцензура, б.а.) или за по-патриотично настроените и полиглотите сред учениците има възможност да оставят след себе си един лозунг “Bаlgariq na tri mureta”, гарниран със свастика. Като всичко казано досега не изключва и удоволствието на по-емоционалните ни съграждани да я натрошат на трески в знак на протест срещу неразговорливата сервитьорка в “Ориент 33”, която е финтирала нашите герои и ги е принудила за поредна вечер да прегръщат единствено възглавницата в леглото си.

Освен това предлагам този вид транспорт да бъде безплатен. Никой няма да дупчи билетче, няма да има електронна системи за таксуване, няма да минават служители на Контрол по транспорта. Идилия. Никой няма да се оплаква колко е некомфортно, нехигиенично и колко скапана ни е държавата, защото просто никой няма да даде една стотинка за услугата. Дори и комунистите в най-утопичните си трудове не са предвидили такава прогресивна система, която да задоволява потребностите на населението.

Едно време, когато начело на държавата беше отново един човек с очила, чиито мечти и идеи са били в сърцето – Тодор Живков – можеше да се качиш в автобуса срещу 5-6 стотинки при цена на нафтата 12 стотинки (в определени периоди и по-малко). Сега плащаме дори по-малко 1 лв. при стойност на дизеловото гориво около 2,10 лв., тоест пак сме на келепир с 5 стотинки. Тези пет стотинки, които СКГТ не ни взема, й струват грубо около 12 милиона лева (изчислено на базата на броя на превозените през 2006 г.), което пък от своя страна се равнява на 120 автобуса от класа на оранжевите Бе Ем Це – едни от най-масовите рейсове в София. Досега говорих за 5 стотинки. Сега нека си представим колко ни ощетяват поне петимата души около нас в автобуса, които се возят гратис. Аз не смятам, че е справедливо някой абсолютно непознат да се качи в предварително поръчаното от мен такси, а аз да трябва да плащам цялата сметка. В автобуса се чувствам по същия начин. И така би следвало да се чувстват и останалите пътници.

Но тъй като сме си специфичен народ, ние мислим, че когато сме честни данъкоплатци, и образцови граждани, изглеждаме като прецакани малоумници. И затова гоним и обиждаме контролите, които си вършат работата и глобяват нередовните. Цъкаме гневно с език и казваме, че първо трябва да бъдат глобени “мангалите”, не съобразявайки, че в случая ние също сме си мангали, защото в джоба ни няма билет.

Затова призовавам още веднъж:

Докато не проумеем как и защо се спазват правилата, искам всеки ден да се возя на ЗИЛ-130.

Студент ли си или Еразмус?

Тъкмо бях решил да поддържам личен блог, но съдбата пак си каза думата и сложи прът, ако не и цял чепат клон, в колелата на това мое начинание. Сега се завръщам, вдъхновен от моята приятелка Majah, която доста по-често изпълнява блогърските си задължения.

А какво се случи през това време ли? Ами станах Еразмус. Сега може би е редно да обясня какво значи, защото тази дума звучи повече като клинична диагноза, а определено нае се чувствам неизлечимо болен. Еразмус или Еразъм на български е името на холандски философ живял през 15 век и волю-неволю доста е попътувал из Европа. Може би затова така е наречена европейската програма за студентски обмен. Студентите получават възможността да учатза семестър или година в чужбина, като получават стипендия за престоя си в другата държава. Такса в чуждия университет не се плаща – трябва да си изряден в плащането на сметките към родния. И общо взето след малко бюрокрация – автобиографии, мотивационни писма, молби и разни такива подробности ставаш студент я в Германия, я Франция или където реши човек.

Та в такъв един Еразъм се превърнах и аз. Живея (остана още месец) в немското градче Оснабрюк в северна германска провинция Долна Саксония. И има доста за разказване, но не знам от къде да започна и затова няма и да се опитвам. Цялата работа е в това, че уж отиваш главно да учиш, но всъщност се оказва, че най-важното е да се запознаеш, с колкото е възможно повече хора. Затова не лекциите и семинарите са от такова значение, а партитата, барбекютата и бирата в градинките. Всъщност нещата, които учиш в университета, можеш да прочетеш в книгите, но хората, които ще срещнеш, ще бъдат с теб само около половин година и след това всеки по своя път.

А се оказва, че половин година е много малко време, колкото и странно да звучи. Аз лично сега след петия месец, изобщо не мога да разбера кога минаха. В университета не е необходимо да се преучваш, достатъчни са 5-6 предмета и всичко се нарежда – остава доста свободно време за студентски живот в истинския смисъл на думата. Купон след купон. Екскурзия след екскурзия и пак партита. Черният дроб става по-важен орган от сърцето на моменти.

Изпити ли? Някои даже изобщо нямат. Тъй като сме си по-хирички балканците, успяваме да убедим професорите колко ни е трудно да свикнем с немската система например и не можем да се справим за един семестър и често минаваме и само с една презентацийка от десетина минути. Е, аз съм прекалено горд, за да направя такова нещо, но на много изобщо не им мигва окото. Така или иначе остава доста свободно време, което се уплътнява с изучаване на фразата “На здраве!” на всички европейски езици в повечето случаи.

Но едно предупреждение: по-добре не избирайте малките градове. Първо, няма особено много места за излиза. Второ, познаваш шофьорите на градския транспорт и физиономиите на хората в рейса след първата седмица. Няма достатъчно сродни Еразмус души, което е май най-големият недостатък. Защото с местните някак си не се получават много добре нещата. Все пак си чужденец – немците (или каквито там) не знаят за какво да си говорят с тебе и те гледат като пукали; ти не знаеш какво да им кажеш, защото твоите впечатления от страната не са им особено интересни (понеже самите те отдавна вече и те са ги забелязали); а и те имат доста повече задължения -повече лекции, работа и тъ нъ; пък и говориш със своя си акцент, което на тях им странно. Затова и Еразмус обществото е доста сплотено винаги и всичко се случва там.

И така. Оказва се, че Еразмус не е равно на студент в Германия. Това е едно особено животно, което е (сравнително) интелигентно, но не е и съвсем истински студент в западноевропейския смисъл на думата – сереч младеж, разкъсван между работата и книгите. Но май по-добре Еразмус, от колкото немец. До този извод стигнах аз тук.

Умно село

Разчитам на вашите коментари. Аз просто останах безмълвен.

Долу комунизма! Да живее българското образование! Май ще успеем да ги настигнем скоро американците в това отношение.

Хаха а преди като малки се подигравахме на един приятел, който казваше, че ако падне китайската стена, водата ще ни залее. Но в сравнение с това интервю неговото изказване е звучи като едно невинно лапсусче.

Кат` за без пари

Трудно мога да си представя, че бих отишъл за дълго време някъде без личен компютър. Точно защото заминавам за Германия след няколко дни, се сдобих с един новичък лаптоп Acer Aspire 5315 на доста ниска цена за тези параметри. Но както се казва “много хубаво не е на хубаво”. Така и в моя случай.

Първото, с което се сблъсках, беше “невероятната” версия на Линукс, с която фабрично е снабден лаптопът. Линуксът представляваше нещо подобно на DOS, но без таблички, а само с някакви извънземни команди. Понеже не съм като онова момче, което обича да си говори с морето на някакъв странен език, реших да се върна в света на познатия Windows XP.

Така изникна вторият проблем. Първоначално при инсталацията още на втората стъпка се шашнах, защото се появи съобщение, че не могат да бъдат разпознати харддисковете. Ново 20! Започнах да питам из форумите как да се справя. Слава богу, имаше доста отзивчиви хора от форума на Линукс за българи, които ми помогнаха да се преборя. Най-полезен се оказа линкът кам един блог, в който човекът беше дал подробни инструкции какъв е изходът от патовата ситуация. Но както се казва във Ве Ес Телешоп, “това не е всичко!”

Екс Пи-то тръгна, обаче се появи още една мъничка подробност. Acer Aspire моделите са разработени за използване с Виста. Получих след разговор с лаптоп сервиза едно листче с обяснение, че експлоатацията на компютъра с Windows XP се прави на собствена отговорност от клиента и може да доведе до хардуерни проблеми (например под Екс Пи е възможно вентилаторът да не сработи и лаптопът да прегрее). Шоу! Сега познайте какво правя? Тегля Виста.

Май евтиното не се оказа чак толкова евтино.

Следва продължение…

Пуф-паф

Алармата на телефона звънна в 6. Отворих очи, макар че те упорито се опитваха, по примера на Косово, да обявят независимост, да се затворят и да продължат блажената утринна дрямка поне още 3 часа. Все пак успях да се наложа над тях и станах от затоплената завивка. В първия момент не ми беше ясно защо правех това безумие в събота – някакъв особен вид мазохизъм да се откажа от полагащата ми се почивка и да измъчвам мозъка си в извънработно за него време.

Но всъщност смисъл във всичко това имаше. Целта бавно започна да се избистря в замъгленото от недоспиване съзнание. Теснолинейката! Индианското влакче! Наречете го както щете, но този тип влакове в червената книга на изчезващите видове носят един особен чар, някакъв положителен заряд, който те кара да се чувстваш безгрижен и развълнуван или развълнувано безгрижен… Не знам…

У нас има вече само една такава линия. Маршрутът й започва от град Септември и завършва в село Добринище.Започва да се строи през далечната 1921 г., когато започва работата по построяването на “жепейката” от тогавашните селища Сарамбей (Септември) до Лъджене (днес квартал на Велинград). Другата съществувал до скоро теснолинеен железен път е стигал до Оряхово. Но все пак принципът ”трошете, чупете, всичко е държавно” е лайтмотив в живота на не един и двама българи в нашата страна, преди дори да узнаят какво означава тази дума от рекламата на Кока-кола Лайт. Но млъкни сърце…

Возейки се в колата по магистралата от София към отправната точка на моето пътешествие, в главата ми кънти една маршова соцпесничка на име “Пожарът на бунта гори”. Понеже в нея се пееше нещо за септемврийците, тя беше моят постоянен съпровод в едночасовото състезание с тунингованите пазарджишки голфове на широкия път.

Не очаквах да се случи нищо интересно. Представях си деня като поредния опит за бягство от столичното еднообразно многообразие. В София, където въпреки наличието на огромно количество хора, възможностите за забавления и интензивния живот, всичко добива някакви сивкави краски и започва да те натоварва психически. Но дори и напускането на големия град за определен период от време не носи достатъчно удовлетворение. Тогава осъзнавам, че причината е в начина ми на живот и никой освен мене не може да промени това.

И когато пристигнах с киселата си физиономия на гара Септември, веднага в мене нещо трепна. Вече беше се изсипала тълпа от петдесетина фотографи, а прииждаха и още. Всички бяха потребители на един сайт за артфотография и спонтанно във форума им се появила идеята да организират пленер с едно пътуване с ретро-влакче на БДЖ. И почти нямало човек, който да не иска да дойде. Знаех, че ще срещна през този ден много хора, чиято страст е фотографията, но винаги съм си представял нещо различно, щом чуя думата любител фотограф. Това бяха хора, всеки от които носеше със себе си апарат с обектив, дълъг минимум една педя.

При вида на толкова “аматьори” в началото дори ме досрамя да извадя от чантата на врата ми моята скромна видеокамера. Но постепенно, потопен в приятната атмосфера фотосуетата, където всеки се опитваше да щракне по-добре от другите реновирания полския парен локомотив от 1941 г., започнах все повече да кипя от желание да се включа в суматохата. Направих го и сякаш снимките оставаха запечатани не само на мемъри-картата на камерата, но и директно се впиваха в някоя от мозъчните ми гънки с намерението да останат там задълго.

И всред облака от саждите от пращящите в локомотивната пещ въглища разгледах трите произведени преди повече от 80 години вагончета, които бяха готови да накарат своите пътници да почувстват една странна носталгия по време, в което никога не са живели. По едно време локомотивът изсвири гръмко три пъти потегли, съпроводен от гъсти кълба пара.

 

 

Влакът бавно пъплеше покрай пътя с характерния си тракащ звук, който беше съпътстван от щракането на десетките фотоапарати около мене. Едва на един ж.п. прелез забелязах обаче с как хората от спрелите коли ни гледаха. Атракцията беше не само за нас пътниците, но и за онези, които ни гледаха отстрани. Рядко можеше да се види физиономия, по която да не можеше да се забележат поне наченки на усмивка. Децата махаха приветствено ръце, макар че в техните анимации подобна странна пуфтяща машина не би се появила измежду звездните рейнджъри и ю-ги-о схватките и те едва ли биха познали без родителска помощ какво е това. Да, отдавна беше преминало времето на една от любимите ми песнички “Черна съм машинка, пускам аз искри”.

Влакчето продължаваше да се движи покрай Чепинската река. Машинистът се хилеше радостен, че са му поверили ценната антика. Той беше облечен със синя рубашка и с нахлупена шапка, на която още блестеше ярка червена звезда, пътеводна за железничарите допреди осемнадесет години. Локомотивът спираше на всеки половин час, за да позволи на фотографите да направят поредната серия на някой елемент от ретро-влака или да заснемат някой детайл от заобикалящия ни планински пейзаж. Слизайки на малките гарички по пътя към Велинград, у мен се засилваше чувството, че часовникът бързо се върти назад. Табелките, написани на френски, паметните плочи на партизаните от отряд “Антон Иванов”, “смесените магазини”, привличащи клиентите си с ярки букви, които образуваха думата “Пивница”… Беше нещо невероятно.

Достигнахме крайната си точка – Велинград – за около два часа. Тук за ретро атмосферата допринесе украсяващия стената на гарата призив към другарите граждани да влагат парите си в ДСК. Слязохме от влака и след поредната фотосесия машинистът вече спокойно можеше да отдели време за себе си да похапне. Но не надениците, които той си носеше в найлонова торбичка бяха интересното, а начинът им на приготвяне. Надениците се разрязваха през средата, нареждаха се на изплакнатата лопата за изгребване на въглища и се пъхаха в локомотивната пещ. Това било стара машинистка традиция.

Време беше за разходка из Велинград. Имах на разположение 3 часа свободно време преди тръгването обратно към изходния пункт. Докато се движех към центъра на града не видях нещо, което да ми хареса от пръв поглед, но пък зърнах няколко неща, които много ме подразниха. Най-неприятното беше да забелязваш навсякъде около тебе изписано името на местните феодали Бееви, които очевидно владеят цялата икономика на града – медии, транспортни фирми, бензиностанциите, дървопреработвателните предприятия. Но това е положението. Върнах се на гарата при моя оазис на душевната наслада и наблюдавах как всеки завърнал се фотограф хващаше апарата си и започваше наново да търси перфектната снимка, която в масовката едва ли щеше да се появи точно в този момент.

Трите часа изтекоха. Трябваше да потеглям. Локомотивът отново изсвири три пъти, за да ни призове към качване. Нямаше как, започнах да крача бавно към вагончето от 26-та година, също както пияната лелка-съдържателка на гаровата тоалетна, която отиваше да пнибере тридесетте стотинки от посетителя на “офиса” й. Пътят на обратно мина без почивки. Всички оживено разговаряха и се хвалеха с направените снимки. Други пък бяха подхванали странни теми като военноезерните сили в Охридското езер на Македония и военноязовирните на Грузия. Но така или иначе денят вече изтичаше, а с това и ретро пътешествието. Локомотивът ни заведе до Септември, изсвири три пъти и спря. Всички слязоха и се отправиха към колите си. Аз също го сторих, макар и с нежелание. Качих се в колата и тръгнах към София.

А утре беше понеделник…

Довечера на диско

Първо, започвам с едно лирическо отклонение. Много обичам блогове и се радвам искрено на хората, които поддържат редовно свои. Дълго време се канех да се включа в контингента на пишещите хора, но никога не правех първата стъпка с универсалното оправдание – “нямам време”. А по принцип, стига да искаш нещо, време винаги се намира. Но ето – в крайна сметка по-добре късно, отколкото никога.

А сега по същество. Колко често ви се случва да излизате? Под излизане имам предвид ходене на бар, дискотека или кръчми (за по-заседналите читатели;). На мене такива преживявания ми се случват горе-долу веднъж седмично. И може би защото винаги знам как да си прекарвам добре, обикновено оставам, до момента, когато последният от компанията не реши да си тръгне. Дааа, това означава, че веднъж седмично се прибирам, както казват, “по никое време”.

Но има ли проблем в това? По принцип единственото нещо, за което се ядосвам, че не съм осъществил, е изнасянето от дома на родителите. Вече на 21, понякога съжителството с тези хора ми действа изнервящо, въпреки че иначе те са ми най-близките на този свят. Просто предпочитам да ги виждам по-рядко. Отплеснах се в тази посока, защото поводът за днешния пост е последният скандал с “родителското тяло” заради късното или по-скоро моето ранно прибиране вкъщи.

От тирадата, която баща ми държа, много интересни ми станаха няколко неща. Човекът много се тревожел, защото съм “активен, когато другите хора спят, и спя, когато останалите работят”. Идваше ми да го попитам кой се счупва от работа в неделя сутрин, но той просто не допусна да се дадат някакви контрааргументи. Така, освен това излизането щяло да ми “навреди”. Каза го толкова общо, че не разбрах какво има предвид. И куп подобни консковидни приказки.

От момента на този разговор досега са изминали около 2 часа. Толкова време си мисля аз ли съм наистина толкова по-различен от “нормалните” хора или просто поколенията са се сменили и се е променил начинът на живот. Странно ми е, защото всичките ми добри приятели, хора с интелект и перспектива, правят това, което и аз – излизат през почивните дни. Но никой от тях не се е провалил поради тази причина. И аз няма да го направя. А и си спомням нещо, което моят дядо, когото безкрайно много уважавах, веднъж ми каза – От сън спомен няма.

Иначе снощи празнувахме рождения ден на един приятел в клуб “Sugar” на Графа в София. След около час и половина шляене по улиците, за да си намерим заведение, в което ще можем да седнем без резервация, съвсем случайно решихме да го пробваме. И мисля, че не сгрешихме. Макар че клубът имаше два много сериозни недостатъка. Нямаше gender balance (преобладаваха мъжете, в общи линии голяяямо коч парти) и DJ-ят беше негър, който пускаше комерсиален хип-хоп. Но така или иначе не е важно къде отиваш, а с кого отиваш, защото последното е от значение даи ще си прекараш добре.

Беше доста уютно от гледна точка на това, че не беше прекалено пренаселено, а и не беше толкова трудно да чуеш какво човекът срещу теб се опитва да ти обясни. А и обстановката на баунс-партито беше допълнена от десетина чернокожи братя, които бяха голяма атракция. И най-хубавото във въпросния клуб беше персоналът и особено нашата сервитьорка, която беше много контактнаи винаги усмихната, и винаги наоколо, за да обслужи масата. Ааа и я бива в танцуването. Така че смятам че прекарването беше добро.

Ще видим какво ще стане следващия уикенд, когато изляза. Може би ще трябва да си стрягам багажа и да напускам родния дом. И ще бъде по-добре, ако го направя.